„ВОЙНАТА СВЪРШИ! ЧЕСТИТА КОЛЕДА!“ II

magical-1090663_1920
Има много коледни песни…
Всяка от тях ми е писнала до смърт.
И въпреки всичко когато чуя някъде „Тиииииха нооооощ, свяяяята нооооощ“ и започна да тропам нервно с пръсти, нещо в мен казва – „остаря, всичко ти е досадно, не умееш да се радваш на празниците“.

Остарях…

Факт, който не мога да скрия, макар, че бръсна главата си и някак не става ясно дали имам бели коси, или не.
Днес Коледа е с 45 години по – стара от денят, в който съм се родил.
Тогава, в един панелен апартамент на улица Толбухин номер 12 в квартал Могилата в Кюстендил мама, тате и брат ми са разчупили питката, сипали са си по един напръстник греяна ракия и са ме сложили да спя, защото едно дете на 8 месеца не разбира кога е Коледа.
А и самата Коледа не беше съвсем редна по времето на социализма.
Днес е 24 декември.
Странно, не усещам никакво коледно настроение.
Може би защото няма сняг.
Или може би защото всичките коледни песни ме отегчават.
Или защото се уморих от непосилната истерия на делника и загубих способността да празнувам…

Как е при вас?
Получи ли ви се киселото зеле тази година?
Успяхте ли да сложите навреме ракийката във фризера?
Имате ли елхичка или предпочитате като мен да украсите фикуса?
Имате ли поводи за празнуване или отново ще празнуваме напук – без да имаме никаква представа какво ни чака, след като свършат тия празници?

Знаете ли, спомням си една история от детството.
Баба ми (царство и небесно) прaвеше най – страхотния боб на света.
Правеше го ей така, без да спазва никакви рецепти.
Слагаше боб, чушка, лук и вода и просто го вареше.
Никакви гурме пинизи.
Никакви тънкости.
И накрая се получаваше най – страхотната боб чорба на света.
Винаги карах мама да сготви боб „като тоя на баба“ и тя никога не успяваше, макар че постоянно питахме баба за рецептата.
А рецепта нямаше.
Така, както в живота двама души ще направят едно и също, но на единия ще му се получи, а на другия – не.
Необяснимо е, макар че аз не съм по необяснимите неща – по убеждения съм вулгарен материалист, макар че това не е модерно в днешно време.
Така, както е необяснимо и че днес е 24 декември, 2016 година…

Егати…

Замисляли ли сте се как бързо се търкаля това проклето време.
От оная зима на 1971 година, за която ви разказах в началото сме останали само аз и мама.
Тате си отиде, брат ми – също.
Утре ще се кача на колата и ще отида да видя мама.
В същия тоя панелен блок, който в момента е в процедура на саниране и може би ще го видя целия в кофражи.
И ние имаме нужда от саниране.
От смяна на зъби, от кърпене на стави, от хапчета за кръвно, от хапчета за черния дроб.
И ние имаме нужда от енергийна ефективност, защото поглъщаме топлина, а излъчваме студ.
Отчуждение.
Омраза.
Гняв.
Подозрение.
Замислете се.
Днес е 24 декември.
Бяхте ли добри хора през последната година?
Успяхте ли да се зарадвате на нечии успехи?
Успяхте ли да не се влияете от безумието, което ви поднася медийната среда и опиниънмейкърите в социалните мрежи?
Успяхте ли да прегърнете някой и да му простите – дори и да ви е наранил волно или неволно?
Успяхте ли да махнете с ръка, да си кажете – „Майната му, животът е прекрасен“ и да продължите, захвърляйки в контейнера старата дреха на мрака в подсъзнанията си?
Ако не сте, днес е момента да го сторите!

Войната свърши!

Тази година се изтърколи докато успеем да си поемем дъх и иде следващата.
И пак ще се мразим, пак ще правим пълни глупости, пак ще бъдем ония идиоти, които псуват нещо, но накрая отново си го избират, защото без него не могат.
Пак ще бъдем същите, в това нямам никакво съмнение.
Но поне днес можем да спрем, да се погледнем в огледалото, да махнем с ръка, да се усмихнем и да прегърнем хората, които се намират наоколо.

Войната свърши!
Честита Коледа!

Не знам дали бях добър човек през последната година!
По – скоро не бях.
По – скоро бях един от онези, за които пиша тук.
Но знам едно – имам сили да ви обичам.
И да, имам сили да ви прегърна и целуна!
Нека да опитаме!
А после може би оня коледен дух ще се върне.
И коледните песни ще ни се сторят страхотни.
И оная тайна рецепта за боб на баба ще се получи.

Войната свърши!
Честита Коледа!

Обичам ви и ви прегръщам!
Тоя свят ще умре тогава, когато загубим напълно способността да обичаме някого…
Светла Коледа и наздраве!

А ВИЕ КЪДЕ БЯХТЕ, КОГАТО ИЗПРАЩАХМЕ 2014?

31 декември, 2015 година.
В Младост 4 е студено, температурата е минус 9 но се усеща като…като че ли Путин ни е пратил сибирски студ, за да отмъсти за Волен и Чуколов.
Седя, пия кафе и се опитвам да измисля с какъв текст да изпратя подобаващо изминалата година.

Обаче текст не идва.
Вместо текста в главата ми нахлуват разни клишета.
С каквито клишета бе характерна и изминалата година.
Годината, в която спорехме за различни неща:
– за и против бежанците
– за и против съдебната реформа
– за и против здравната реформа
– за и против слагането на Je suis като знак за почит
– за и против електронното гласуване
– за и против забраната на песните на Гери Никол
– за и против Доган и Местан
– за и против новата серия на Star Wars
– за и против свалените руски самолети над Турция
– за и против гръцката „драма“ и управлението на СИРИЗА
– за и против министъра на културата
– за и против шефа на комисията по култура
– за и против поставянето на френското знаме като знак за съпричастност
– за и против облагането на чипса и сланината с допълнителен данък
– за и против кърменето в МОЛ

Изобщо…поспорихме здраво.
Какво поспорихме, направо се избихме по всички теми!!!

Колко приятели ънфренднаха други приятели, само защото единия е фен на кърменето (респективно либерал, проевропеец и така нататък) а другия е против (демек путинист, почитател на ДС и каквото там ви дойде още, свързано с рубли).

Поспорихме, поспорихме, след това дойдоха избори, където, очевидно уморени от споровете за кърменето и данъка върху еклерите и солената сланинка над 50 процента от „сърдитите“ и „недоволни“ от статуквото хора не благоволиха да се разходят до урните, където поне да заявят на коя страна са в спора „за и против електронното гласуване“.

А сега, днес, в последния ден от 2015 се опитваме да направим обощение – какво, аджеба се случи и дали трябва да я изпратим прави, с овации и чаша шампанско в ръка? (с думата АДЖЕБА поздравявам ДПС за нова година – колкото и партии да са това в момента)
Или точно в 12 да излезем на терасата, да се изплюем едно такова презрително, да погледнем съседите ехидно и да започнем в стил Волен пред НАТФИЗ да крещим с мегафон:
„КЪДЕ БЯХТЕ ВИЕ, КОГАТО ИЗПРАЩАХМЕ 2014?“.

Не знам…
Изберете каквото искате за вас.

В личен план за себе си мога да кажа само едно – в тази година аз остарях, синът ми порасна.
Увеличих хапчетата за кръвното от 1 на 3.
Успях да сваля 6-7 килограма, но Коледа не се отрази добре на рубенсовата ми фигура и характерната ми походка на водна змия.
Научих се да не мразя.
Спрях да подозирам хората.
Научих се да изслушвам опонентите си и да не смятам, че те са идиоти.
Разбрах, че навсякъде има добри хора.
Само че към добрите хора не трябва да се подхожда с предубеждение.
Разбрах, че Фейсбук не е България.
Схванах стила на писане на всички „опиниънмейкъри“ и вече не следвам мнозина от тях.
Другата част от тях пък ми стана скучна.
Разбрах, че за съжаление днес, в края на 2015 мнозина страдат по времето на соца, мадър Раша и демократичния централизъм.
Разбрах, че за мнозина саламът е по – ценен от свободата.
Разбрах, обаче, че никой не бива да бъде съден за това.
Вие оставали ли сте без салам?
А без свобода?
А къде бяхте вие, когато саламът беше 1, 20?
А къде бяхте, когато свободата се продаваше само в Кореком?
А къде бях аз?
„Спял ли съм, докато другите са страдали? Спя ли сега?“.

Последните две изречения са на Самуел Бекет.
Знаете ли, Брехт искал да постави пиесата на Бекет „В очакване на Годо“ по друг начин.
Докато двамата герои чакат Годо, отзад, на голям екран да вървят кадри от войни, наслиле, глад, несправедливост, протести.
И накрая, когато Лъки произнася „Спял ли съм, докато другите са страдали?“ всички да разберем, че да чакаш Годо може да бъде и престъпление…
Е, май това е, което се излива от главата ми днес, на 31.12.2015 година.

И само едно нещо – не чакайте Годо.
Годо няма да дойде.
Запретнете ръкави и се поизцапайте.
Защото е много мръсно около нас.
И само всички вкупом можем да се преборим да изчистим.
И тогава, в краят на 2016, 2017, 2018 няма да спорим във фейсбук след 2 ракии дали Доган е готин, щото казал нещо про Путин, или Местан, щото казал нещо про Ердоган.
А дотогава…

Дотогава решете коя нова година да изпращате.
Па си сипете ракийка, сложете малко кисело зеле.
Je suis Нова година.
А КЪДЕ БЯХТЕ ВИЕ, КОГАТО…

Какъв ви е проблемът с Джорджано

Джорджано

От около седмица насам, накуп с навалелия сняг, назначенията на роднините на Кунева и Лукарски и лингвистичния гений на Бойко Борисов ни терзае една много сериозна тема.
„Как може бе, къв е тоя Джорджано, дето го давАха по БТВ бе“…
Като човек, чувстващ се пряко отговорен явлението Джорджано да се появи на небосклона реших, че е време да обясня някои неща, защото прочетох всевъзможни журналистически простотии и упражнения по темата.

Но да започнем отначало.

Преди доста години в България се появява едно шоу. То се нарича „Тромбата на Вили“ и в него се явяват всякакви аматьори. Вили Казасян, мир на душата му, с присъщото си тънко арменско чувство за хумор прослушва кандидатите за слава, част от които реват като простинали кокошки в ранна есенна утрин.
Шоуто е хит, но, по спомените на родителите ми, не се задържа дълго. То се излъчва от БНР точно година – от 1973 до 1974 година. И спира, въпреки огромната си популярност с обяснението, че се е изчерпало.
От това шоу обаче става ясно едно – публиката оценява усилието на всеки да пее. Особено симпатични обаче са хората, които не могат да пеят.
Едно, защото ние обичаме сеир.
И второ – защото понякога по – достойно за адмирации е усилието, отколкото таланта.
Години по – късно, очевидно незабравили харизматичния диригент, продуцентите го включиха в журито на „Мюзик айдъл“, където маестро Казасян стана свидетел на раждането не фрийk химнът „Кен Лий“, с който станахме популярни в цял свят, а самата Марая Кери успя да го чуе и коментира във френско телевизионно шоу.

Защо ви разказвам всичко това ли?

За да се опитам съвсем обективно да обясня защо не трябва да приемаме Джорджано като нещо ужасно, страшно и като символ за това, че телевизии, медии и ние сме покварени и не заслужаваме да си сипем таратор на обяд.
В последните 25 години от рухването на соца до ден днешен у нас рухнаха няколко стени, които пречеха на творците да правят и показват свободно изкуството си.
Първо – появиха се много и разнообразни частни медии.
Второ – отпаднаха така наречените комисии, които решаваха какво може да се върти в ефир и какво – не.
Трето – интернет ни направи свободни да сме на един клик разстояние от промоция на новата си песен, без изобщо да се налага да минаваме по някакъв канален ред, освен да си платим 20 – те лева на месец за кабелна и нет у дома.
Всичко това, съчетано с лесно и безплатно теглене на всякакъв музикален софтуер, готови лупове (музикални фрази, изсвирени така, че да пасват една към друга).
Съчетано с програмите за наместване на фалшивият глас, програми за едитиране и смесване, правенето на музика в домашни условия се превърна в нещо лесно и достъпно.

На практика в момента Щерю от Исперих и Владимир Ампов – Княза разполагат с едни и същи програми за правене на музика, само едто единия си ги е купил, а другия ги е дръпнал от рутракер.
Оттук нататък създаването на една песен става лесно, достатъчно е само да копираш няколко лупа, да ги нарежеш по тактове, после да изпееш нещо, след това да наместиш гласа с програма.

И ти, скъпи Щерю, вече си певец.
А, да не забравя, Щерю, че съвсем спокойно можеш само срещу двайсетина долара да изпратиш твоя опус онлайн, за да ти го мастерират надве – натри дори в някое индипендънт американско студио.
Така за няколко часа Щерю се оказва създател на песен, в която се пее за морето, плажното масло, палавите мацки с големи цомби и разбира се за това, че той, лирическият герой, иска нещо повече.
Обикновено в бг поп музиката се пее за летене, когато някой иска да покаже, че е над нещата…
Фройд казва, че летенето във въображението означавало липсата на секс, но ние ще пренебрегнем Фройд, защото кой е той, че да тълкува геният на родната песен.

Толкова за технологията по създаването на парче.

Достъпно и лесно удоволствие за всеки, който има желание да го прави.
А сега да се върнем на поп – музиката и нейните флагмани.

От 25 години насам тенденцията у нас се случи по този начин – в началото имахме музика на бунта. После, малко по – късно музиката на бунта бе задушена от липсата на нужда – няма го соца, няма срещу какво да се бунтуваме.
Част от рок героите на 80 – те и 90 – те си заминаха кой откъде е.
И се появи друга музика – най – напред преводната чалга, на която не се гледаше с добро око при соца се разпространи рязко.
Чалгията беше втора цедка музика на бунта.
След нея, като антипод се появи и съвременната българска поп – музика.
Графа, Любо, Миро и Галка, Мария Илиева…
„Мастило“, „Станиоли“, „Авеню“…
А бе много герои, много нещо и всичките с напъни да създават високо интелектуални продукти, обаче в графата „поп – музика“.
Общото между всички изброени е, че в песните им се пее за любов, красота и летене, аранжиментите им са с лек джазменски привкус (за да не кажем, че не са високоинтелектуални естети), а музиката им е леко ретроградна, ама на кой му пука особено.
В тая среда, лека – полека се оформиха два лагера – поп – фолк (модерното име на чалгата) и казионен поп.

Едните си имаха медията „Пайнер“ или медията „Ара“.

А другите – „Бг Радио“ или пък обозе почившата телевизия „ММ“.

Лека – полека, малко по малко, поп музиката с клишираните си текстове и музика успя да наложи стандарта си на мислене върху всичко младо и ново, което излиза на музикалния пазар.
Личен опит – с колкото млади изпълнители съм се сблъсквал, всички пишат текстове, сякаш извадени от ксерокс машината на Графа или някой подобен творец – позитивна кашичка, микс между Пауло Коелю, Джон Кехоу и късната Галка от Каризма.
В същото време чалгата се превърна в Уудсток.
Вместо „Born to be wild“ ние пиехме пърцуца и ревяхме с Ивана „Води ме в някоя квартална кръчма, пий за мене и се сбий заради мене“.
И така, в този порядък двете течения се движеха доскоро, когато постепенно част от поп изпълнителите изчерпиха тотално своят смисъл и престанаха да ни тормозят с опуси, а други пък заеха цялото музикално пространство и станаха музикални продуценти на всички телевизионни формати у нас и монополисти в стил Топлофикация.

Има само две неща, от които не можеш да се спасиш – съдия – изпълнител и песен на Владимир Ампов. Те са навсякъде.

За съжаление присъствието у нас на музика в ефира не е свързано с продажби.
Всички знаем, че продажби в България практически няма.

Никой от гореспоменатите звезди няма да ви признае, но 1000 продадени копия от албум у нас са рядкост.
200 – 300 бройки и това е.
Като включим в сметката фактът, че радиостанциите имат музикални редактори, които са кой завършил УНСС, кой техникум по готварство, кой – ВИФ, можете да си представите колко са в час с музикалния бизнес всички по веригата.
Всичко това, съчетано с космическата отдалеченост на нашата музикална инвенция от западната може спокойно да ви обясни защо поп – музиката не просто престана да бъде възприемана като ценност, а защо тя доведе до тотално спиране на нуждата да се слуша българска музика, създадена след 1989 година (защото, за добро или лошо старата ни музика се слуша и е достатъчно да отидете на пианобар в петък вечер, за да го разберете).

И тук, в тоя тежък момент започнаха да се появяват музикалните фрийкове.

Дражето от Ямбол. Гошо от Почивка. Стефифешън. Джорджано.
Хора, които нямат грам талант, нямат никаква музикална идея, но са трогателно работоспособни, невероятно безкористни, продуктивни и изобретателни.
Гошо от Почивка правеше по няколко песни на ден, снимайки „клипове“ по скайп.
И въпреки това Гошо от Почивка беше много по – забавен от професионалният певец Стратия (някой да помни професионалният певец Стратия, хахахаха), който стана известен първо с една смешна песен с огромни претенции, а после – с PR че е опитал да се самоубие заради зарязало го гадже.
Стефифешън виеше като вълк на фона на картинки, в които предлагаше дрехи собствен дизайн, пред които тоалетите на Мая МАнолова изглеждат като най – последния вик на френския од котюр.
А Джорджано пееше на дезодорант, неуспявайки да налучка един верен тон.

Всички те обаче го правеха без да им пука и само с една цел – защото имат нужда да го направят.
Без значение дали се получава или не.

Публиката често не оценява дали нещо е изпято добре. Ако беше така, то Секс Пистълс трябваше да не са се качили на сцената никога.
И докато професионалните музиканти се карат кой е по – по – най, а съсловните им организации вместо да си дърпат работата назначават бивши ДС кадри (Музикаутор) или пък компроментирани продуценти (Профон) или пък подкрепят ACTA в компанията на представители на различни корпорации, то така наречените фрийкове не спираха да ни забавляват.
Е, признавам си, правил съм всичко възможно да популяризирам подобни хора. За мен те са истинската поп – музика.
Не могат да пеят – и какво от това. Поне в текстовете им не се пее „аз летя, аз ще се преборя с трудностите, навън е пролет и има много цветя“.
Когато Гошо от Почивка рапира 7 минути за курвата Мирела, като накрая започва да рапира от нейно име на фалцет, аз знам, че той е напълно искрен. Макар и да е неритмичен и макар да не е записал парчето на златен Нойман и не го е прекарал през Аподжи конвертори.
Днес чета доста статии. Опитват се да наредят един до друг Джорджано и Бичето – нищо, че единия е аматьор, а зад другия има екип професионалисти.
Опитват се да сравняват двамата с Деян Неделчев (който прозря, че няма да стане популярен с осемдесетарски соц балади и запя откровени фрийк песни).
Но между тях няма нищо общо.
Едните са продукт на шоубизнеса.
А другите са самобитни, леко чалнати, без реална самооценка хора, които обаче, за разлика от казионната музика ни забавляват.
Не се плашете от Джорджано.
Той е новата Тромба на Вили.
Джорджано е същото като музиката, която се пуска по БГ Радио, само че направено без пари.
И далеч по – забавно.
За мен това, което сега трябва да се случи е следното – Джорджано, Гошо, Стефи, Дражето да се превърнат в мейнстрийм. И тогава останалите закостенели и задръстени някъде в най – лошата осемдесетарска музика „звезди“ да се засрамят и да се рестартират.
И тогава, кой знае, може пък да достигнем поне румънците, които от доста години са хит в дискотечните чартове в цяла Европа.

Аривeдерчи, 2014!!!!

New Year 2015 formed from sparking digits over black backgroundИ така…

Седя в хола, а жена ми пуши в кухнята. Направихме баница, а след малко ще пишем късмети.
Навън е минус 13, вътре – плюс 20 и минус няколко хиляди за сметки за парно.
Но кой мисли за парното. Днес е 31 декември и е празник.
За парното ще мислим от 5 януари нататък.
Седя в хола, а сина ми още спи. Няма да го будя, за да може довечера да издържи до по – късно.
Все пак Нова година е. Плевнелиев ще държи реч, в Младост 4 ще гърмят пиратки, ще заприлича на някоя размирна част от земното кълбо а аз, ако не съм прекалил със спиртните напитки ще кажа – „Сине, а представяш ли си там, където има война – сигурно там това е постоянен звуков фон“…
И ще отпия от шампанското (така ние, фриленсърите, наричаме евтиния газиран боклук, който всяка година купуваме за 4 лева на 31 декември).
2014 си заминава.

Беше странна година. Година на 3 правителства.
Едното – урод, роден от идеята на една мафия (БСП, ДПС и компания) да се справи с друга мафия (ГЕРБ и компания).
Второто – временно, съставено от временни хора с временни мисии.
Третото – Франкенщайн, ушит от тялото на Бойко и главата на различни, съживени специално за целта политически трупове.
Да, 2014 ни предложи много и разнообразни забавления.
И ние се забавлявахме.
Гледахме, слушахме.
Ловяхме се на евтината пропаганда на все по – евтината ни журналистика.
Четохме за любимите гевреци на доктор Москов.
Четохме и за мъките на Сергей Дмитриевич, низгвернат от своите в тая пуста Европа да се мъчи като евродепутатин.
Смяхме се на 15/15 в БСП, после се смяхме и на други подобни постижения (Баракова).
Изобщо – посмяхме се на воля.
А докато се смеехме, пропуснахме някак онова, което е най – важно.
Пропуснахме да отбележим факта, че остаряхме с една година, но не поумняхме.
Не, не само че не поумняхме, а станахме много по – тъпи, отколкото бяхме през далечната 1990 година, когато всичко това предстоеше.
Само че през 1990 ние не знаехме какво точно ни чака.
И имахме куп надежди.
А сега, на 31 декември 2014 знаем, че ни чака…нов заем от над 8 милиарда, чакат ни поредни и поредни рестрикции…
Сякаш ние лично сме виновни за това, че две мафиотски групировки са стъпили отгоре, на върха на хранителната пирамида и ни държат за заложници…
Започна да става тъжен тоя текст.
А не е време за сълзи.
През 2014 лично аз загубих куп приятели.
Не за друго, а защото не споделям политическите им неврастении.
През 2014 загубих и доста от илюзиите си.
Не, че ми бяха останали много.
През 2014 получавах лични съобщения във Фейсбук, които, ако публикувам някой ден, ще бъдат най – четения роман на ужасите за годината.
През 2014 разнообразих българската граматика, провокирайки създаването на нови думи, като „КОМОНИЗД“, „ЩОПАР“, „ДОТАЦИЙ“, „ПЛЕШИВ ЛОГОРЕЙ“.
През 2014 останах за пореден път без бачкане и докато пусках обяви, за да продам старата си и калпава кола и се готвех да замина и да свиря на някой кораб, получавах съобщения – „Уреди ли де, харчиш ли си милиончетата от народния ДОТАЦИЙ“?
Мда, интересна бе 2014.
Толкова интересна, че се сещам за оная мисъл на китайците – „Тежко на тоя, който живее в интересно време“.
Седя в хола и си мисля всичко това, докато жена ми се облича и излиза да разходи фокстериера.
„Минус 13 градуса е“ – казва тя.
А аз си мисля, че е време да погледна баницата, която сложихме да се пече във фурната.
До края на тази година остават 14 часа.
Не знам колко остава до края на света.
Сигурно милиони години…
А до края на тоя текст остават няколко думи.
Аривeдерчи, 2014 година.
Беше кофти година, но 2015 едва ли ще е по – добра.
И въпреки това довечера ще празнуваме.
Ние сме силни в това – да празнуваме през зъби.
Да пеем весели песни за смърт.
Като оная македонска песен за комитата Миле Попйорданов, който не умира, а се жени за земята…
Наздраве, приятели и дано не съм ви досадил с тоя текст.
Той е донякъде автобиографичен.
Донякъде биографичен.
И донякъде е мрън – мрън…
Но само донякъде.
В крайна сметка все още сме тук, нали?
Честита ви нова 2015 и довечера ви пожелавам обилна трапеза, добра компания и весело посрещане.
А останалото – е, останалото е ясно.
Но ще го мислим утре.
Наздраве и прегръдки!

Снимка:http://viptouristbg.com

Кой от кого „заимства“ в новия клип на РБ?

RB klip

Днес в социалните мрежи стартира новият клип на Реформаторския блок. Клипът е повече от готин – започва с това как група известни актьори скептично заявяват, че няма да гласуват. После постепенно вземат решение все пак да го направят. Защото е важно да се гласува. И да се променя статуквото.
Ето го и самият клип:

Дотук добре. Наблюдателни блогъри обаче забелязаха веднага, че този клип вече е правен. Той е американски, пълен е със звезди и е част от кампанията на Обама на предишните избори. Ето го и него:

По – интересното е, че преди година и нещо, по време на кампанията за референдума за и против Белене същият клип се появи, леко видоизменен в арсенала на партията на госпожа Кунева. Ето го отново, но в трети вариант:

В случая имаме 3 почти еднакви продукта. 3 клипа, 2 от които – тотален копи – пейст.
Няма да коментирам повече, но искам да апелирам към колегите от политическите партии – за бога, поне измислете нещо ваше. И нали знаете – интелектуалната кражба също е престъпление.
Хайде, лека вечер и наслука във „заимстването на идеи“.

Коалиционна оратория

Това е един експеримент, който направих преди около година. Взех извадки от интервю на тогавашните коалиционни партньори Яне и Марешки и ги прекарах през музикални софтуери. В резултат се получи оратория, която ви предлагам да видите! Понеже сега е времето, в което ще се пръкнат най – различни коалиции и блокове, да предупредя – никой не е в безопасност.
Ще ви накарам да пеете като славеи, скъпи политици!
Ами май това е, приятно гледане и слушане!!!!

Карлсон, който не живее на покрива

Знаеш ли? Карлсон все още е тук.
Макар  че отдавна не живее на покрива.
Какво, смяташ че те будалкам ли. Не, не е така. Сега ще ти докажа, че Карлсон е сред нас и му е почти толкова трудно, колкото на теб, когато трябва да станеш рано за училище.
Знаеш ли? Когато преди години той се запозна с Дребосъчето…Беше яко. Нямаше компютри, интернет, Скайп и Фейсбук. Нямаше мобилни телефони, портативни игри и лаптопи.
По улиците имаше малко коли и ние карахме велосипеди…едни такива, смешни, без спирачки и скорости…
От къде го познавам ли…много просто…
Всъщност Дребосъчето – това съм аз.
Какво, струва ти се смешно един 150 килограмов брадат и гологлав мъж да е бил някога малък, камо ли пък да се е казвал Дребосъчето…
Ами да, смешно е. И въпреки че е смешно, мама  до ден днешен ме нарича така – Дребосъче.
В онези години, малки приятелю, животът беше спокоен. Имаше само една телевизия, едно радио, всички носеха едни и същи дрехи и купуваха един и същи вид шоколадови бонбони за награда на облечените с еднакви сини училищни дрехи техни деца.
Знаеш ли как се запознах с Карлсон.
Един ден видях няколко полицаи (тогава им казвахме милиционери) да опъват стълба на нашата кооперация.
Мама и тате ме накараха бързо да се прибера у дома и да не гледам. Но аз все пак разбрах, че някакво момче се е нанесло на тавана на жилището ни.
Час по-късно всичко утихна. Милиционерите не бяха открили закръгленото и облечено в странни дрехи същество, което търсеха.
Никой обаче не се бе сетил да погледне към небето, където нашият герой, съвсен необезпокоявано си летял и наблюдавал несръчните органи на реда, които смятали, че всичко е под техен контрол.
Само един от униформените служители се кълнял, че по едно време дочул отнякъде „Спокойствие и само спокойствие…Хопала-тралала“…
Но колегите му казали, че не е добре и той спрял да разказва за това.
Така се запознах с Карлсон, който живее на покрива.
Беше всичко онова, което ние, другите деца не бяхме.
Ние спазвахме правилата – ставахме рано за училище, играехме колкото ни позволят, носехме униформи, имахме вечерен час и си пишехме домашните.
А той – той ставаше когато си пожелае, крадеше храна от кухните на хората, като оставяше по 5 стотинки – единствената монета, която познаваше.
Летеше където си поиска, правеше каквото си пожелае.
Родителите ми знаеха за него…и го приемаха като даденост в семейството ни. Но ме държаха изкъсо и не позволяваха да тръгна по неговият път.
И така, ден след ден, година след година…Аз пораснах, ожених се, напуснах семейното огнище.
Станах обикновен възрастен човек.
А Карлсон – при него нещата не се развиха така.
Светът се промени.
Децата вече не носеха униформи.
Улиците се напълниха с коли.
Появиха се 200 телевизии и 500 радиостанции.
И един ден, както излизах за работа, видях някаква суматоха край едно такси.
Някакъв човек се караше с шофьора, който отказваше да го пусне в таксито.
Приближих и сърцето ми спря. Това беше Карлсон.
Карлсон, който не бях виждал от 20 години.
Не беше остарял. Беше си същият. Само на гърба му имаше голяма перка, каквато не помнех отпреди.
Таксиметровият шофьор обясняваше, че  тази перка ще му изпокъса тапицерията в колата и че е прекаленно голяма, за да влезе през вратата на колата му. Шумният скандал продължи около 5 минути.
После всичко утихна.Карлсон си тръгна разочарован и повтаряйки – „Няма да играя. Искам да ми е весело, иначе няма да играя“.
Аз не посмях да му се обадя. А и той нямаше да ме познае. Сега аз бях възрастен, 40 годишен мъж.
Но отидох при таксиметровият шофьор и попитах за къде е искал да пътува „нахалника“ с перката.
Шофьорът изруга, но каза, че го знае тоя и че той работел на летището.
Качих се на колата си и след половин час бях там. Отидох и започнах да разпитвам. И научих следната история.
Карлсон вече не живееше на покрива. Покривите бяха изкупени срещу 2000 евро на квадратен метър и застроени, за да има нови жилища за хората.
Карлсон бил принуден, за да може да лети, да смени перката си по новите европейски стандарти.
Тъй като нямал никакви доходи, той си купил перка на лизинг. Тя обаче била голяма, защото поради закръгленият му външен вид комисия преценила, че му трябва по – мощна перка.
Това обаче довело до някои сериозни проблеми – той вече не можел да влиза през прозорците в къщите на хората, за да си взема почтенно заплатена с 5 стотинки храна.
Останал без подслон и препитание, моят приятел от детинство започнал да си търси работа.
Естествено, отишъл на летището, където се съжалили над него и го взели да мие прозорците на самолетите. Това му се отдавало лесно, понеже не трябвало да носи стълби, а просто летял и търкал с парцала.
Бил добър в работата си, но непостоянен.
В замяна получавал храна, подслон в един хангар за ремонт на самолети и безплатна техническа подръжка на двигателя си.
Не общувал с никой, не ходел никъде…
Изглеждал тъжен.
Само понякога, когато гледал телевизия, се смеел…
Особено много се смеел, когато гледал клипове на Графа…
Сега искам да ти призная нещо, малки ми приятелю.
Аз, големият мъж…
Коравият човек, който е навикнал уж да преодолява всичко…
Аз не посмях да му се обадя.
Да, знам че е тъпо.
Знам, че сигурно ще си кажеш – ама защо, нали сте били приятели.
Да, така е. Но изведнъж ме стана страх.
Стана ме страх за това, че съм загубил няколко неща…
Загубил съм спомена за детството си…
Загубил съм приятелството си…
Загубил съм недоволството си и желанието да счупя с камък нечий прозорец…
А най – гадно ми стана, когато осъзнах, че Карлсон в момента е това, което е заради мен и всички останали възрастни хора.
Ние, които създадохме новите правила, по които живеем…
Забравихме, че Карлсон не трябва да стои в хангара и да мие прозорци.
Карлсон трябва да лети и да прави пакости.
И всички ние трябва да му помагаме да лети и да прави пакости…
Защото ние нямаме нужда от безмислени политици, безмислени певци и певици, безмислени писатели, безмислени продуценти и безмислени главни редактори.
Ние имаме нужда да литнем отново в небето, да крадем кифлички, да маразним, гнервираме и фигурираме, да се обличаме като призраци и да плашим родният елит, подвиквайки – „Хопала,тралала…искаме да ни е весело, иначе няма да играем“.
Знаеш ли? Карлсон все още е тук.
Макар  че отдавна не живее на покрива.
За това те моля, малки ми приятелю…
Не повтаряй моите грешки.
И помогни на твоят Карлсон да се върне там, където му е мястото!

Отворено писмо към моите братя, телевизионните продуценти!!!

Скъпи продуценти! Братя мои! Понеже все по – често гледам нови предавания, но ми е все по – трудно да издържа повече от 10 минути от тях, смятам да ви дам няколко безплатни идеи за нови телевизионни продукции! Записвайте си:

1. Шоу с най – лош двойник – подбирате си 2 некадърни екипа от стилисти и гримьори, подбирате и двама актьори с говорни дефекти и зловещ външен вид и обявявате старт на шоуто – всеки от двата екипа трябва да превърне своят актьор в копие на някой вакъл хубавец.
Наградата отива при екипа, който се справи най – зле.
Подберете и жури в състав – писателя Денди, Елза Парини, Златка и Валери Божинов.
За всеки случай пускайте субтитри…

2. Политическа игра – никой не е правил подобно нещо до сега. Коопродукция между БНТ, БТВ, ТВ7 и Нова. В 7 сутринта се задава въпрос – в кой сутрешен блок ще бъде днес Ангел Че Славчев? Следва приемане на залози, коефициенти…

3. Шоу с танци – според мен Нова и БТВ трябва да се разберат и да си менкат шоуто Денсинг старс и шоуто с балета на Слави Трифонов. Един ден Денсинг старс е в Нова – на другия – в БТВ. И обратното. И да мерят рейтинги – кое шоу в коя телевизия е по – гледано.

4. Денсинг протест – Янаки Ганчев, Ангел Славчев, Дончо Дудев Янко Петров, Деси Солджъра и Кристиан Златната Флейта танцуват с партньор, избран измежду – Цветан Цветанов, Искра Фидосова, Менда Стоянова, Мая Манолова, Волен Сидеров и Яне Янев. Наградата е ЕРП по избор!

5. „Тътенът на барикадите“ – телевизионен сериал, заснет с телефони по скайп от екипа на Канал 3. Режисьор – Сашо Диков. Монтажист – Асене, върни, Асене.

6. Годишни телевизионни награди „Големият шлем“. Тържествена церемония с награди за журналисти, сменили възможно най – много телевизии за най – кратко време! Енд дъ уинър из…Аз съм Диана Найденова…Аз определям тука!!!!!!

Мога да ви дам и още съвети, но ме мързи. А и за без пари толкова, мисля, че ви е достатъчно! Сега ви напускам и отивам за една кратка следобедна дрямка, защото човек, дори и добре да живее, трябва да дремне малко, преди да ви гледа вечерните телевизионни опуси…

Снимки – интернет!!!

Концерт за пиано и оркестър или „Музика към един несъществуващ български филм от 1968 година“

Написах този концерт за един конкурс – музика в седем осми. Когато започвах да го пиша, реших да отдам почит към един стил, който винаги съм ненавиждал, но който по някаква причина ме е формирал като дете.
СОЦРЕАЛИЗЪМ!
Целият концерт е конструиран в този монументален и безмислен стил. Големи конструкции, пълни с клишета.
По едно време, още докато започвах да го пиша, стигнах до извода – искам конструкцията да е като на рок енд рол парче.
И тя е такава – ако махнете 16 такта, концерта ще продължи да звучи стройно.

Част първа – конструкция с 2 теми. Ще усетите, че 2 тема много напомня на една популярна детска песен – „Кой нарисува тази дъга“.
Така е! Търсено е абсолютно съзнателно.
А кулминацията – тя е един буквален цитат от Хендел, но написан в размер на ръченица.

Част втора – бавна и лирична. Кулминация – ария от Пучини, цитирана буквално. Отново в размер на ръченица.

Част трета – разработка и репеиза. Най – техничната от трите части. Тук цитати няма, но за сметка на това, вместо бравурна и технична каденца, пианото почти заспива, демонстрирайки соловите умения на пианиста.

Разбира се този пънкарски концерт бе срязан на първи тур на конкурса. Слава богу моя приятел и състудент маестро Григор Паликаров взе нотите и реши да изпълни парчето на Нова българска музика заедно със Симфоничен оркестър – Пазарджик.
Професор доктор Филип Павлов се нае да изпълни концерта. Той е един от моите професори по композиция.
Получи се брилянтно изпълнение…Почти не си личи, че е концертно.
Двама изтъкнати музиковеди, скандализирани напуснаха залата, докато вървеше изпълнението на този опус.
Май това е всичко. Приятно слушане ви желая.
И да се посмеете от сърце, защото концерта е смешен и пънкарски…

Леонардо ди Каприо или България на гражданите???

Това е клипа, с който партията на Меглена Кунева призовава да бойкотираме предварително опорочения референдум за Белене и атомните централи. Ако сте попаднали вече на него, сигурно сте усетили, че идеята е доста интересна.
На страницата на България на гражданите има сериозна дискусия – клипа определено е предизвикал интерес у всички…
Кой да знае, че въпросния клип е 100 процентов копи-пейст от американски клип, който ви предлагам да видите сега:

Сами виждате, че тук съзвездие от актьори първо ни призовава да не гласуваме…
Трагедията настъпва някъде към средата на клипа, където всичко се обръща на 180 градуса. Всъщност клипа призовава към регистрация и гласуване.

Сега отново си пуснете края на клипа на България на гражданите. Какво ви прави впечатление:

„Бойкотирай!“,“Бойкотирай!“,“Бойкотирай!“ – призовават ни различни люде, активисти на партията на Кунева.

„Vote!“,“Vote!“,“Vote!“ – зоват известни холивудски актьори в нецензурната версия на въпросния клип от 2008 година.

В крайна сметка някой май е взел едни пари, откраднал е един клип, ама дори не го е догледал докрай. И сега се води автор на успешна политическа кампания.
Заключението е само едно – хора, не крадете толкова чужди идеи, защото все ще се намери някой идиот, който да открие оригинала.
А относно референдума – всеки има глава на раменете си.
Май това е всичко!
„Vote!“,“Vote!“,“Vote!“!!!